Калина Тодорова – Регионална библиотека „Христо Ботев” – гр. Враца
Паметта на сърцето
Царе, юнаци и светци в българския национален пантеон
„Цар Петър, който е бил съвременник на рилския чудотворец, като се намирал случайно в София, добил благочестивото желание да посети св. Ивана и да приеме благословията му. С тая цел той се запътил с многобройна свита към рилските дълбоки усои, дето живял в пещерата си светецът. Но непроходимостта на горите и несигурността на местата го направили да се откаже да проникне до тогова последният. Тогава царят възлязъл на кон от другата страна на един южен връх (Царев връх), та поне оттам да види светеца или жилището му. Предизвестен за това царско далеко посещение, св. Иван излязъл на скалата над пещерата си и наклал огъня. Царят познал по дима, че там е светецът, и свалил короната си и коленичил. Св. Иван тогава го благословил. И оттогава върхът, на който е стоял царят, се нарекъл Царев връх. Тая сцена се възпроизвежда и в наивните изображения на рилските щамби. …Мястото, гдето е коленичил цар Петър, и сега се познава: две трапчинки са останали там от коленете и там трева вече не никне. А дето си бил сложил короната цар Петър, винаги расте венец от перуники колкото тръкалото…”
Иван Вазов. Из „Великата рилска пустиня”
Едни от най-старите изображения на св. Иван Рилски са стенописите в параклиса „Преображение Господне” на Хрельовата кула в Рилския манастир. Редом с ценни фрески от общ характер са съхранени три сцени от 1335 г., изобразяващи сюжети из живота на светията. Първата разказва как царят изпраща свои посланици при рилския светец, втората представя срещата на царя и светеца, които взаимно се покланят, третата изобразява повторната срещата на свети Иван с пратениците на цар Петър, носещи царските дарове.
Сюжетът е познат от житията на св. Иван Рилски (най-старото - Народното житие и житието на Патриарх Евтимий) както и от множеството народни легенди за светеца. Иван Вазов преразказва епизода на срещата в пътеписа „Великата рилска пустиня” така както е предаден в житията, като допълва разказа с легендарни елементи. Писателят тълкува и последвалата кореспонденция между двамата (описана подробно от Евтимий Търновски), както и върнатите царски дарове. Според народното житие царят изпраща злато и чаша на светеца, според Евтимий – плодове и злато. И в двата случая отшелникът връща златото. Изследователите на живота и дейността на св. Иван Рилски не са единодушни по въпроса дали срещата действително се е състояла. Застъпниците на становището за нейната историчност съобщават, че тя е станала около 931 г. След нея славата и почитта към св. Иван се превръщат във всенародно преклонение и предизвикват поток от последователи. Може да се предположи, че именно тогава се образува и първото по тези места монашеско братство.
Случката окозва влияние и върху съдбата на българския цар Петър и става част от епическия сказ на българите за вековните им съдбини и доказателство за духовната и „кръвната” връзка между героите, насели българския национален пантеон (синове на майка-България, братя – по думи, дела и съдба). Петър І е наречен светец още през първите векове след неговото царуване: в българската летопис от ХI век, в грамотата на цар Константин Асен от XIII век, в житието на Зографски преподобномъченици от същия век, в известния пролог на Станислав от XIV в., в Драгановия именник на българските царе и др. Царят, управлявал най-дълго Първата българска държава, по времето на чието управление се разпространяват ереси, една от които е богомилството, през целия си живот изпълнява с голямо старание завета на своя баща Симеон Велики да се грижи за Българската църква. Заради благочестивия си живот, усилията му да осигури продължителен мир на народа си и покровителството на манастирите е канонизиран от Българската православна църква за светец. Срещата му (действително състояла се според народния разказвач) със свети Иван Рилски е от изключително значение за българските духовни и исторически съдбини.
„Темата цар Петър – св. Иван Рилски, като изключим стенописите в Хрельовата църква, е възрожденска тема. В промеждутъка от ХІV до ХІХ век в нашето изобразително изкуство тя мъчно може да бъде открита. Самоковските майстори от 19-о столетие я рисуват с особено удоволствие и силно родолюбие. В Рилския манастир се печатат и разпространяват няколко щампи, посветени на патрона на манастира. Те са от различни автори и носят различни дати. В тяхното съдържание (в житийните сцени) се включва и срещата на цар Петър и Иван Рилски” (Василиев1987). Безспорно апокрифите и народните легенди изиграват значителна роля в църковната живопис, посветена на рилския светец, като един от най-значителните примери е сцената на срещата между отшелника и царя.
Сцената присъства и в следосвобожденската църковна живопис. Талантливият ученик на Репин, българският художник Господин Желязков взема участие (с други именити наши живописци) в изписването на храма „Свети Александър Невски” в София. Рисува иконата на фасадата, фигурите на българските светии на пояса около олтара, стенописи, икони. Създава и две интересни композиции (1912 г.) – „Иван Рилски връща даровете на цар Петър” и „Покръстването на княз Борис I”, при които се придържа към традиционната „едноплановост на средновековните фрески”. „Не е така обаче при композициите (1924 г.-1926 г.) по вътрешните стени на черквата "Свети Димитър" във Видин - уникалното в изображенията във втория (след "Св. Ал. Невски") по големина в страната православен храм е според специалисти, че са нарушени църковните канони. Във великолепната творба "Цар Петър изпраща дарове на Иван Рилски" иконописецът Господин Желязков е изваял и образите на Ботев, Левски, Раковски и цар Борис III.” (Манева 2006). На преден план, гологлав, родоначалникът на организираното националнореволюционно движение на българите Георги Раковски е свел чело под вдигнатата за благослов ръка на светеца. Под шлемовете на славните български царски войни ни гледат дейците на БРЦК Васил Левски, Христо Ботев и Любен Каравелов. Непосредствено до тях е изобразен преданият деец на ВМРО Тодор Александров.
„Само две години след злодейското убийство на легендарния войвода Тодор Александров той е изписан във фреска в катедралния храм на Видин. …Интересното е, че във видинската черква „Св. Димитър” портретността на воина революционр е извадена до една по-голяма категоричност. Тодор Александров вместо с шлем е с характерната за четниците кожена шапка каска. Не е било „социална поръчка” художникът да постави образа на Тодор Александров в центъра на фреската си по простата причина, че нейната композиция не е обществено достояние, а дело, дълбоко интимно. Родено от голямата популярност и обич към войводата… Тъй както никой не карал и народът да го възпява в песните си.” – коментира художникът „портретист на Апостола” и изкуствовед Жечко Попов, широко разпространената мълва за появата на образа на Тодор Александров сред вече митологизираните от народа герои като платена поръчка на дейците на ВМРО.
Всъщност Господин Желязков изобразява в една стенна икона емблематична за българите картина, в която събира на святото (вече митологизирано, сакрално място Царев връх срещу Рилската постница) държавни, духовни водачи на нацията и нейните нови герои – освободителите, героите-мъченици. Всички те са заедно и населяват този най-висок връх в националния пантеон. Един нагледен образ на възрожденскта идеята за приемствеността между славни предци и достойни потомци, на единството на духовното, държавническото и героичното начало, обединени от свещения образ на родината-майка, единство, върху което се крепи и нейното пребъдване.
Художествената литература, легендите, преданията, песните са част от началния процес на митологизация на героите, където стои мълвата – „тази извечна форма на обществената психика, чрез която се възобновяват древни или по-малко древни фолклорни феномени. Такъв феномен е вярването, че героят е жив, че Хаджи Димитър броди още с четата си из Стара планина. Подобно вярване сплотява етничната общност и ни напомня още веднъж колко родствен е образът на Хаджи Димитър с всички герои от българската историческа епика - от Крали Марко до него и после към Ботев, и някои от героите на антифашистката борба” (Живков 2007). Митологизирането на образите на Ботев и Левски, на новите герои „е една духовна необходимост за нацията.” Народният творец поставя „Ботьо войвода” сред обявените вече от самия него за безсмъртни юнаци, населяващи българския мит. Той става техен събрат не само по идеи и оръжие, а и събрат по съдба - герой-мъченик, безсмъртен юнак, син-исполин на майка България. И в песента това е недвусмислено казано – всички те са „близка роднина / по чувства, по мъжко сърце” (нар. песен „Съня на дядо Либена”).
В народната памет образът на Васил Левски е образ на първоапостол – той е легенда, кумир – още тогава, когато стъпките му, носещи очакваното възкресение, бележат родната земя. Левски е навсякъде, за да запали искрата в сърцата и е неуловим, защото „е изпратен от Бога – твърди народният разказвач - да освободи България”. Най-популярната песен, в която се възпяват Ботев и Левски - „Где е Ботев, где е Левски” е записана в много варианти от различни краища на страната, в които към имената на двамата са прибавяни тези на обичани от местните герои. Така към имената на Ботев и Левски в Старозагорско се прибавя името на Любен Каравелов, в Монтанско – на Стефан Караджа, Гоце Делчев и Райна Попгеоргиева, а в Батак – на Хаджи Димитър и Караджата, Филип Тотю и Бенковски, Волов, Петлешков и дори на Александър Стамболийски. Вариант на песента от с. Островче, Софийско, записан през 1984 г. от акад. Николай Кауфман и изпят от роденият през 1907 г. Колю К. Радев поставя сред героите и Тодор Александров. В друга песен, пята и днес, героят е наречен „истински борец” и… „светец”:
…Тодор Александров –
истински борец!
Падна, но възкръсна –
български светец…
„Тодор Александров е една от последните величави фигури в революционното небе на ВМРО. Заслугите му към Македония и като човек, и като революционен ръководител явно са били достатъчно “видими”, оценени са от народа по достойнство…” - пише проф. Илия Манолов в статията, озаглавена „Тодор Александров в народните песни”. Коронован като „Последният цар на българските планини”, останал в паметта и сърцата на българите, той заема своето място в българския национален пантеон – там, където може да го възкачи единствено народната любов и признание.
В неписаните, „народните жития” и на героите от последните битки преди падането на страната под турска власт – героите-бранители, и на героите-освободители, знамението и чудото присъстват като поредно доказателство, че именно те, според народа, са Божиите избраници и чрез тях Бог въдворява своя ред и своята воля тук, на земята. Това е основен (и пропускан в тълкуванията) момент, който обяснява на семантично равнище връзката между сюжет и персонажи в композицията от видинската църква – Бог и Божията воля. Художествената творба илюстрира чисто народните представи за святост и безсмъртие. Идеята за героите-свети мъченици, продължители и наследници на славното дело на предците е претворена не къде да е, а върху стените на православния храм. Образите на царя-светец, принадлежащ към династията на великите царе от времето на славната българска държава, на светеца-духовен водач на българите и Божите пратеници – героите освободители, които връщат на България отнетото й съкровище – свободата са обединени в безсмъртната сцена на Срещата. Не случайно именно този сюжет е рисуван по църкви и манастири през Възраждането, а в първите десетилетия на младата българска държава в дрехите и с доспехите на житийните персонажи - царевите войници художникът портретува и овековечава новите войни на светлината. Така стенописът се превръща в свещен знак – символ на възкресена България и ключ към разгадаване на мита за безсмъртното българско юнашко сърце - тази неизгубваща се, жива сила, преродена в имена, обозначаващи „воинско-героическата сърцевина на българското”, над които е прострял ръка за вечен благослов многообичаният светец и винаги бдящ над родните съдбини наш отец.
Овој факт го има забележано и македонската литература :
