I
Увод
1. Елате, чада
2, чуйте ме (Псал. 33,12), елате всички, които се страхувате от бога, и ще ви разкажа (Псал. 65, 16), за да узнае и другото поколение, синовете, които ще се родят (Псал. 77, В), и създаващият се народ да възхвали господа (Псал. 101, 19).
Това е казал Давид
3, а ние днес го казваме заедно с него. Наистина трябва навсякъде и пред всички да разказваме за божието величие не само поради това, че няма граница на божията похвала (Псал. 146, 5), както вярваме, защото, колкото и много да съобщаваме и да говорим, неказаните неща са много повече, но и поради това, че разгласяваното величие на божиите чудеса се явява като някакво подбуждане за по-безгрижните, които са заспали за извършване на добри дела.
2. Мнозина смятат, че нашият век е отстъпил в известно отношение на древността
4, че миналите времена са блестели с чудеса и са били украсени с живота на мъже, които, ако и
да са били с тела, са живели почти безтелесно, а на нашето поколение нищо подобно не било дадено от бога, затова тези хора, които лошо и твърде несигурно познават (действителността)
5, по жалък начин се оказаха негодни за праведен живот, понеже сегашната природа не го била възприемала. Същността на природата е една и съща и не се е променила, и господ си е запазил и в нашите времена твърде много мъже, които, без да превиват коляно (3 Царст. 19, 18) пред никого от хората
6, са блестели със светлината на своя живот за слава на небесния ни баща, като са станали светила на света, имащи словото на живота (Фил.
2, 15-16).
3. По същия начин блажени отци и учители са просветили в тези последни времена българската земя
, като са блеснали с учението и чудесата си и са се явили силни пред бога с живота и словото си. Аз имам желание да опиша целия им живот, макар това и да надминава силата на моето слово
7. Но дори и малко нещо да предложа, все пак аз ще засвидетелствувам с това человеколюбието и благодатта на бога, който е с нас и ще бъде с нас през всичките дни чак до края (Мат. 28, 20), както е обещал, а и ще покажа на всички хора, че не нашата природа се е изменила, но че се е извратило нашето желание.
8
II.
Изнамиране на азбуката
4. Навярно вие искате да узнаете кои са тези отци? - Методий, който украсил Панонската епархия, като станал архиепископ на Моравия
9, и Кирил, който бил велик в езическата философия, а още по-велик в християнската
10 и познавал природата на действително съществуващите неща, а още повече единния съществуващ, от когото всичко е получило съществуването си от невидимото (Евр. 11,3). Поради чистотата на живота си те приели бога в себе си и поради приемането на страха в сърцето си се стараели да създадат спасителен дух
(Исайя 26, 18) и станали силни в учителното слово, което се преподавало на гръцки език
11. Силата
12 на такава мъдрост привлякла мнозина.
5. Понеже славянският или българският народ не разбирал писанията, изложени на гръцки език, светците смятали това за най-голяма загуба и намирали основание за своята безутешна скръб в това, че светилникът на писанията не се пали в тъмната страна (2 Петр. 1, 19) на българите. Те тъгували, страдали и се отказвали от живота
13.
6. И така какво правят? Обърнали се към утешителя
14, чийто пръв дар са езиците и помощта на словото (Деян. 2, 2), и измолили от него тази благодат - да изнамерят азбуката, която съответствува на грубостта
15 на българския език, и да могат да преведат божествените писания на езика на народа
16. И наистина, като се предали на строг пост и продължителна молитва, на омаломощаване на тялото си и на съкрушаване и смиряване на душата си, те постигнали желаното. Близо е господ, казва Давид, до всички, които го викат в истината (Псал. 114, 18), и докато ти още говориш, той ще каже: ето аз съм тук (Исайя 58, 9), защото аз съм бог, който се приближава, а не съм бог отдалече (Йерем. 23, 23).
7. И така те получили благодатта на духа като готово утро (Осия 6, 3) и светлина на знание се разляла над праведниците (Псал. 96, 11; Псал. 111, 4), и свързаната с тези неща
17 радост разпръснала по-първата им скръб. След като получили този желан дар, те изнамерили славянската азбука
18, превели боговдъхновените писания от гръцки на български език и се погрижили да предадат божествените знания на по-способните от учениците си. И мнозина пили от този учителен извор, между които избрани и корифеи на групата
19 били Горазд, Климент, Наум,
Ангеларий и Сава.
8. Понеже знаели, че Павел е съобщил за своята проповед (Гал. 2, 2) на апостолите, и те се отправили при епископа на Рим
20, за да покажат на блажения папа превода си на писанията
21. Пътуването им било успешно и те ненапразно заминали
22.
9. Адриан, който тогава украсявал апостолския престол, щом като чул за тяхното идване, се зарадвал необикновено много
23. Поразен отдалеч от гърма на славата на светците, той пожелал да види и блясъка на тяхната благодат, чувствувайки към божествените мъже това, което чувствувал Мойсей към бога, когато поискал да му се покаже желаното лице (на бога) и да го види ясно
24 (Изход 33, 23, 13). Повече не можал да чака, но, като взел със себе си всичките свеще
ници и намиращите се там архиереи, излязъл да посрещне светците, като, според обичая, пред него бил носен знакът на кръста, и изразявал чрез сиянието на свещниците блясъка на радостта си, а може да се каже, и сиянието на идващите гости, които, прославени от прославяния сред светците господ (2. Сол. 1,10; Псал. 88, 7: Сир. 38,0], били удостоени да извършат много чудеса по време на своето влизане
25. Когато било показано и тяхното дело на папата и той видял, че преводът на писанията на тоя език
26 е рожба на духовна благодат на истинска апостолско душа, той не знаел какво да прави от радост: почнал да облажава мъжете, да ги нарича с различни имена - отци, любими деца, своя радост, венец на вярата, корона на славата и красотата (Прем. Сол. 5, 17) на църквата. След това какво направил? Като взел преведените книги, той ги занесъл на божествения жертвеник, посветил ги на бога като някакъв дар и показал, че бог се радва на такива жертви, плод на словото (Евр. 13, 15 - б)
27, и приема такива плодоприношения като благоуханен мирис (Ефес. 5,2; Филип. 4,18). Защото какво е по-приятно за словото-бог от словото
28, което освобождава словесните от безсловесие, ако подобното се радва на подобно (Сирах 13, 15; 37,4)? Той провъзгласил в църквата мъжете за равноапостоли
, понеже се заели с подвиг, който е равен на подвига на Павел (2. Тим. 4,7), и се стараели да принесат на бога съвършено и свято приношение от народи (Рим. 15, 16).
10. След това тези от придружаващите светите мъже, за които учителите засвидетелствували, че имат достатъчно опитност в славянската писменост и са украсени с благочестив живот, папата удостоил едни със свещенически сан, други с дяконски, а някои с иподяконски
29. А лично великия Методий
30, макар много да се отказвал и да не се съгласявал, папата ръкоположил за моравски епископ в Панония
31, понеже
смятал, че не е справедливо да се лишава от сан този, който го е заслужил с делото си, както еднакво е несправедливо, когато някой получава сан, който е напълно далеч от делото, и когато се допуска някой епископ по дела и достойнство да остава скрит сред миряните и бидейки светилник, се поставя под леглото на неизвестността (Лука 8, 16). Така римският архиерей почел Методий с епископски сан или по-скоро почел епископството чрез него.
11. А Кирил, който бил истински философ, Великият архиерей (Евр. 4, 14) въвел в святая святих
32 (Евр. 9, 3), за да служи там вътре в истинската скиния
33 (Евр. 8, 2) и по-духовно и по-божествено да участвува в тайнствата
34 и да се приобщи с новата чаша. Защото той като че ли за това бил оставен да пребъде в плът
35, за да изнамери азбуката и да преведе писанията, а като послужил по тоя начин на божествената воля, той бил прибран от бога, които го научил на знание (Псал. 93, 10). Щом като обаче предусетил края на живота си, той приел монашеска схима
36, която отдавна желаел, но поради скромност не я приемал като нещо велико и надминаващо неговите сили. Като преживял в това звание десет дни
37 и като приел светлина към светлината, той се преселил на небето, където е Христос, и напуснал долината на плача (Псал. 83, 7), жилището на мрака, калното блато (Псал. 39, 3) и земния живот. Той предал духа си на бога на духовете, а тялото му, което било вкусило доброволна смърт преди определената от природата, почетено с песни от божествения папа и целия клир, било погребано в храма на Климент - онзи Климент, който е придружавал Петър, първия от апостолите, и който подчинил елинската мъдрост на Христовата като слугиня на господарката й
38. И философът приел философа, великият учител взел при себе си гласа на словото, наставникът на народите поселил при себе си този, който е просветил останалите народи със светлината на знанието
39.
12. И бог чрез знамения засвидетелствувал славата, която очаквала Кирил на небето, и по този начин направил видимите неща глашатаи на невидимото
40. Душевно болни, щом дохождали при гроба му
. намирали изцеление, а благодатта на светия дух станала бич-гонител на много други болести. Защото, щом
като някой се доближавал до гроба му или пък само почвал да призовава името на този богоносен отец, той намирал избавление от страданието според вярата си. Затова Кирил бил велик в устата на римляните, а още по-велик в душите им. Така чудесата му били основа на неговата слава, тя пък - причина за твърде голямата му почит, а почитта към светеца - утвърждаване на божията слава.
13. Така смъртта доставила на Кирил чест и от пребожествения папа и от бога
41. Методий пък, след като загубил своя сътрудник и спътник, който му бил във всичко истински брат по плът и в господа, предал сърцето си на скръб
42, изпитвайки това човешко чувство, сломен от обич към брат си. От друга страна, той се утешавал не по-малко, дори и повече, понеже се надявал, че ще има Кирил за помощник в учителското си дело и че колкото Кирил е по-близо до бога след освобождението си от плътта, толкова той ще притежава по-полезно застъпничество
43.
14. А когато настъпило време за Методий да тръгне на път за Панония и трябвало най-сетне да насочи поглед към епископията на тази страна, той прегърнал гроба на брат си, много пъти извикал милото име Кирил, оплакал телесната си самотност, призовал на помощ силата на неговото застъпничество
44 и тръгнал на път с учениците си. Когато пристигнал в Моравия, той станал истински епископ, като проявил у себе си такива качества, каквито са нарисувани от Павел в образа на епископа (1 Тим. 2, 3-7), и надминавал всички с учителството си
45. Защото той не заровил таланта си (Мат. 25, 18) и не продавал
46 благодатта на духовния си дар (Деян, 8, 18; 1 Тим, 3,3; Тит 1,7
), и не
направил властта си източник на разкош (Тит 1.9), но правел всички съучастници в доброто, като равномерно разпространявал слънцето на словото (Мат. 4,45) и не преставал да проявява усърдие при раздаването на отмерената евангелска храна (Лука 12, 42). Този, който и преди епископството си така залягал за учителното слово, и то, без да се подхвърля на опасност за делото, когато вече му било поверено това дело и получил залога и знаел определеното за апостола: „Горко ми, ако не благовествувам” (1 Кор. 9, 16), нима тогава не е бил длъжен да се занимава с учи-
телството, да се привърже към него и цял ден да се грижи за божиите слова, които му доставяли сладост повече от мед и медена пита (Псал. 18, 11; 118, 103)?
15. Естествено, че той не само не преставал ежедневно да поучава тогавашния моравски княз Ростислав
47 и да възпитава душата му с божествените заповеди, но и възпитавал и напътствувал владетеля на цяла Панония. който се казвал Коцел
48, за да има
49 страх от господа (Псал. 118, 120), и възпиран и въздържан от него като от някаква юзда, да отбягва всякаква злина.
Освен това великият Методий тогава непрекъснато дарявал с благодеянията на словото си и българския княз
Борис, който живял през времето на византийския император Михаил и когото по-рано бил направил свое духовно чадо и бил привлякъл чрез прекрасния си във всичко език
50.
1б. Този Борис изобщо бил и с много здрав ум и бил склонен към доброто. При него и българският народ започнал да се удостоява с божественото кръщение и да се християнизира. Когато тези светци, имам пред вид Кирил и Методий, видели, че има много вярващи и че много деца на бога се раждат чрез вода и дух (Йоан 3,5), но че те напълно са лишени от духовна храна, те изнамерили азбуката, както казвахме
51, и превели писанията на български език
52, за да имат новородените деца божии достатъчно божествена храна и да достигнат до духовен растеж и до мярката на Христовата възраст (Евр. 4, 16; Кол. 2, 19; Ефес. 4, 13). Така българският народ, от скитското заблуждение, познал истинския и най-правия път - Христа (Йоан, 14, 6) - и макар и късно, около единадесетия или дванадесетия час, влязъл в божия виноград чрез благодатта на този, който го повикал (Мат 20,6; Гал. 1,15; 2 Тим. 1,10). Повикването
53 на този народ станало през 6377 година от сътворението на света
54.
17. И така великият Методий не преставал да дава постоянно всякакви съвети на князете, като ту ги напътвал към благочестив живот, ту им предлагал неподправеното учение
на църквата като някаква царска и истинска монета и неизопачено и непокътнато го запечатвал в душите им. Защото и тогава имало такива хора, които го
55 изопачавали и променяли определенията, които нашите отци установили в църквата на бога, и мнозина вредили на душите си с въвежданото от франките изопачаване, които твърдели, че синът е роден от отца, а духът произлиза от сина
56. Противопоставяйки се на тях, светецът ту с думите на господа, ту с изречения на отците опровергавал мненията им и всяко тяхно превъзнасяне, което се надигало срещу божественото знание (2 Кор. 10, 5), и мнозина пленявал за послушание на Христа (2 Кор. 10, 5), като ги обръщал от лъжливото към истинското и непокварено учение и ги правел достойни от недостойни, и затова бил и се наричал божия уста (Йер. 15, 19). Поради това ежедневно ставало увеличение на верните и словото божие възраствало, което знаем и за учението на апостолите от думите на Лука (Деян. 6, 7), или ако предпочиташ, заедно с мене според онова древно изречение: Домът на Давид напредвал, а домът на Саул западал, като ставал ежедневно по-слаб (2 Царства 3,1).
18. Еретиците
57, които били побеждавани от силата на словото и истината, правели това, което само могли, или по-скоро към което се подбуждали от своя баща, който е човекоубиец отначало (Йоан 8, 44) и се хвали със злодейството си, като измъчвали светеца с хиляди злини и изкушения. Измамвайки с лукавство, те напълно били спечелили за учението си Светополк
58, който бил княз на Моравия след Ростислав и бил човек груб и неразбиращ доброто. Как би могъл този, които робувал на плътските удоволствия и се търкалял в калта на нечистите дела (Притчи 7, 18), да не подчини своя ум по-скоро на тези, които му отваряли всяка врата към плътските наслади, отколкото на Методий, който порицавал
59 душегубителната горчивина на всяко удоволствие? Това, което
измислил известният Евномий, основател на аномейската ерес
60, за да си привлече повече ученици, това замислил и неразумният франкски народ, т. е. да прощават всичко на съгрешаващите без труд и без старание, а само срещу съгласие с тяхното учение, и да им позволяват порочен живот заради успеха на извратеното си учение, както ако някои биха разменяли помежду си единият смет, а другият кал, бидейки достойни за търговия с такива съкровища, при която и стоката е мръсна, и цената е отвратителна.
19. Затова поквареният от тях Светополк, понеже му позволявали всичко, твърде малко обръщал внимание на Методиевите думи, а, напротив, дори се отнасял към него като към враг, тъй като „благочестието е срам за грешника”, казва Писанието (Сирах 1, 25). При все това великият
какво ли приятно не говорел на княза, с какво ли ужасно не го заплашвал? От една страна, доказвал правотата на учението си чрез божествените писания и му заповядал да им се довери, понеже те даряват живот и са извори на спасение (Исайя 12, 3),тъй като и сам господ ни учи, че животът се състои в изследване на писанията (Йоан
5, 39), а Исайя ни съветва да черпим вода не от блатото на ересите, но от изворите на спасението (Исайя 12, 3). От друга страна го заплашвал, че ако се
присъедини към еретиците, ще погуби себе си и всички, които са под неговата власт, понеже става леснодостъпен за враговете и лекопобедим, тъй като нечестието, макар и за малко време да се разцъфтява, но с течение на времето само по себе си окапва
61, за да не усвоят благочестивите порочността. И това, казал, ще се случи с княза след неговата (на Методий) смърт, което и станало според предсказанията на светеца.
20. И наистина, докато Методий бил жив, нито князът показвал замислите на сърцето си
62, но имал василиск
63, който се криел и хранел в яйцата на аспида
64 (Исайя 59,5), нито правосъдието размахвало своя бич, но макар и да държало опъ-
нат лъка и да острело меч (Псал. 7, 13), то още не било изпратило стрела в сърцето на врага и не било засилило ръката си за удар (Псал. 37, 2; 87, 7). Когато обаче светецът престанал да живее и се развихрила всякаква злина, която вече не скривала своята отвратителност под покривало и маска, но като блудница действувала безсрамно и възбудила гонение срещу православните, тогава и бог не закъснял да накаже княза. Но затова по-после.
21. В това време Методий предсказал на тогавашния княз собствената си смърт, която предстояла да настъпи след три дни
65, като направил това предсказание в подкрепа на непрекъснатите си съвети, както аз мисля. Защото, ако изпълнилото се предсказание го представяло като пророк и като такъв, който е получил дарба от духа да предвижда бъдещето, ясно е, че и поддържаното от него учение е духовно и боговдъхновено.
22. След като събрал учениците си, подражавайки на Павел или по-скоро на моя Исус, той почнал да ги утешава и да ги укрепва с прощални думи, като изобразявал пред духовните си деца хубавото наследство, достойно за трудностите, които е понесъл, за да си спечели такова богатство. Навярно искате да узнаете какво е наследството? - Словото божие, което е много по-желано от злато и скъпоценни камъни (Псал. 8, 11), и мъдростта, спечелването на която е по-ценно от златни и сребърни съкровища (Прит. З, 14). „Вие знаете, мои мили
66, казал той, силата на еретиците в злото и как те, като извращават словото божие (2 Кор. 4, 2), по всякакъв начин се стараят да напоят ближните си с мръсното извращение на Писанието, възприемайки и прилагайки тези два начина на действие: убеждаване и строгост, като прилагат първото към по-простите, а второто към по-страхливите. Аз се надявам и се моля вашите души да се запазят от двете. Вие впрочем не ще се увлечете от убедителност на думи и не ще се прелъстите от празна измама (Кол. 2, 4, 8), понеже сте закрепени върху скалата на апостолското изповедание и
учение; изградената църква върху нея (скала) вратата на ада няма да победят (Мат. 16, 18), защото верен е обещалият това (Евр. 10, 23) и вие не ще се поколебаете в твърдостта на сърцата си поради някакъв страх, понеже знаете: Не се страхувайте от силните на деня (Псал. 55, 3-4),нито от тези, които убиват тялото, но не могат да погубят душата (Мат. 10, 28). Нещо повече - подкрепяйте и другите да пазят залога, който получихме от апостолите и своевременно от отците и който те ще поискат от нас в деня на въздаянието. Ето аз ви предсказах и чрез предсказанието си ви направих отговорни за греха. Защото, ако не бях дошъл, казва Христос, и ако не бях им казал, не биха имали грях (Йоан 15, 22). Аз съм невинен за вашата кръв, понеже не се побоях да ви говоря (Деян. 20, 26—27), но според пророк Йезекил бодърствувах на поста си като страж (Йез. З, 17; 33, 6—5). Гледайте как внимателно трябва да ходите не като немъдри, а като мъдри (Ефес. 5, 15) и с всичката си бдителност запазете вашите сърца и сърцата на вашите братя, защото вие ще минавате сред примки и ще се движите по върховете на градските укрепления (Сир. 9, 18), понеже и след моята смърт ще нахълтат между вас свирепи вълци, които не щадят стадото (Деян 20, 29—30), за да увлекат народа ,след себе си. Силни с вярата си, вие им се противопоставяйте. Павел ви заповядва това чрез мене. Бог и отец, който е над всичко, и роденият безстрастно от него преди вековете син, и светият дух, който произлиза от отца, ще ви научи на всяка истина (Йоан 16, 13) и ще ви представи непорочни за моя похвала в Христовия ден” (Фил. 2, 16).
23. Като казал това и още много други такива неща
67, той предал духа си на ангелите, които го бяха придружавали и пазили във всичките му пътища (Псал. 90, 11), за да го отведат, след като блестял в архиерейството 24 години и с голям труд и мъка (2 Кор. П, 27) приготвил спасение не само за себе си, но и за другите. Защото той се грижел
не само за себе си, но и за другите, за да се спасят. И нощ и ден живеел само за това, което ползувало и другите. За това свидетелствува и големият брой свещеници, дякони и иподякони, които, 200 на брой, той, умирайки, оставил в областта на своята църква
68. Ако са били толкова много само духовните лица, нека си представим колко е било голямо числото на миряните. Първо място между тях заемал Горазд, когото нашият разказ още по-рано причисли към най-известните Методиеви учениц
и69 и който бил провъзгласен за архиепископ на Моравия от самия светец, когато бил към края на живота си
70.
VII
24. Но твърде дръзката тълпа еретици не търпяла да има Методий и след смъртта му за свой жив противник, но „елате, казали, да извършим насилие над Горазд и да му устроим засада, защото неговият живот не подхожда на нас и пътищата са му различи и, и той ни изобличава заради греховете ни (Прем. Солом. 2, 6:10 12, 15) и ако му се позволи да живее, Методий би оживял за нас”. И те го лишили от епископската власт, а издигнали на престола или по-скоро понижили престола чрез някой си Вихинг
71, който бил пиян от чистото вино на ереста
72 и бил способен да опива други и който поради това бил предаден от Методий на сатаната на отлъчването заедно с буйствуващата му дружина - о, трудове и подвизи на Методий и о, троице, която се сливаш със своите лични качества. И колкото престолът бил прославен чрез Методий и превъзхождал много други престоли, толкова чрез Вихинг паднал в бездната на безславието.
VIII
Нови религиозни спорове
25. Така противозаконно и без всякакво право той (Вихинг) заграбил епископството, като си присвоил чест (Евр. 5, 4) и извършил г р а б еж (Филип. 2, 6), а повикания от бога (Евр. 5, 4) изгонил с насилието на ръката на грешника (Псал. 9, 36). Ереста надигнала глава и почнала да се държи надменно с православното множество Методиеви уче-
ници. И като дигнали шум и като въстанали срещу верните, те казали: „Защо вие още твърде благосклонно сте разположени към думите на Методий, които са вмирисани и мъртви, а не се присъединявате към живия архиепископ и не изповядвате, че синът е роден от отца и духът произлиза от сина?”
26. А те (Методиевите ученици) отговорили чрез Горазд и Климент
73: „Методий е още жив, ние напълно знаем това от господа, който, от една страна, казва, че повярвалият в него и да умре, ще живее (Йоан 11, 25), а, от друга страна, ни учи, че бог се нарича бог на Аврама, Исака и Якова като на живи, а не като на мъртви (Мат. 22, 32). В какво наистина грешим, ако имаме за учител този, който живее в бога, духовно общува и разговаря с нас и ни подкрепва срещу вас? Понеже и сега още сме убедени, че тази ваша нова вяра не се засвидетелствува от някакво писание, нито е била създадена от светите отци, ние се страхуваме, че ще се подхвърлим на проклятие, понеже апостол Павел ясно казва: Ако някой ви благовествува повече от това, което приехте, да бъде проклет (Гал. 1, 9). Ние вярваме в духа на сина, понеже е дух на живот и истина, които са и синът (Йоан 14, 6), и също в духа като ум Христов (1 Кор. 5, 16), но ние не сме научили и не ще научим, че той произхожда от сина, и не ще се откажем от вярата с и, и не ще станем по-лоши от неверниците (1 Тим. 5, 8). Не! Кълнем се в освещението на благодатта на светия дух. Ние вярваме, че духът произхожда от отца и че бащата на сина е негов виновник и изводител, но че е присъщ и на сина и винаги чрез него се раздава на достойните. Едно е обаче изхождането, а друго е раздаването. Първото изяснява начина на съществуването на духа, защото, както синът е от отца по рождение, така духът е по произхождане от него. Даването не обяснява начина на съществуването, а показва обогатяване и раздаване.
27. За да обясним учението с един пример, доколкото това е възможно, представи си, че някой цар дава твърде голямо богатство от своите съкровища, а синът му, след като го е
получил, го владее като собствено и го раздава на тези, които му се харесват. Отецът е царят; богатството, както се казва в сравнението, е духът, който е даден от неизброимите съкровища на отца; царският син е синът на отца, на когото принадлежи духът и чрез когото се раздава. Виждате, че духът, както ние знаем, не изхожда от сина, а се раздава чрез него. Но ако те смущава, че синът е духнал на апостолите и е казал: „Приемете светия дух” (Йоан 20, 22), то ти грубо си изтълкувал евангелските думи
74. Той е дал на апостолите един от даровете на духа, който се отнася до опрощаването на греховете (Йоан 20, 23), както става ясно от следващите думи; и за Исайя е обикновено да нарича духове действията на духа (Исайя 11,2; 26,18; 29,10 и др.), но тогава (Христос) не е дал на учениците си самия дух. Защото е ясно, че ако тогава им е дал духа, слизането на духа след това на Петдесетница или е било излишно, или пък е било слизане на друг дух, ако не е било излишно. Какъв е наистина този дух ? Както църквата проповядва, един е светият дух. Ако бяха два, то кой от тях не е свет? Ако е свет даденият чрез духането и господ е дал именно него, а не един духовен дар, то е ясно, че слезналият на Петдесетница не е свет. Но тази хула да падне върху вашите глави (Неем. 4,5; Псал. 7,17). Признавайки две начала — отца за начало на сина, а сина за начало на духа, — вие лудувате от нова манихейска лудо
ст75.
28. Ние имаме един бог (1 Кор. 8,6) и отецът е единственото начало на произхождащите от него: за сина е отец, а за духа е производител, както и едно слънце е начало на лъча, на светлината и на топлината. Светлината и топлината са присъщи на лъча, както духът е присъщ на сина, и светлината принадлежи на лъча, както духът на сина, а и двете са от едно начало - слънцето. Както в примера, светлината и топлината се предават чрез лъч на телесния свят, така и светият дух чрез сина се раздава на духовното творение за всичко
76. Ако пък и вие като манихеите, които показвали еван-
гелие от Тома
77, можете да ни покажете друго евангелие, което е въвело такова учение за духа, то докажете, че то е канонизирано
78, и ние ще млъкнем и дори ще ви почитаме като свои благодетели. Но, ако църковният рай се напоява от четири източника, които излизат от един извор (Битие 2,
10), то, аз мисля, вие сте признали Матей, Марко, Лука и Йоан. Всеки, който въвежда пето евангелие, е три пъти проклет. Йоан ни представя сина, че говори за духа на истината, който изхожда от отца (Йоан 15, 36). Престанете да забивате срещу себе си все повече съпротивляващия се меч; престанете да воювате против сина божи, великия евангелист, от когото, чрез когото и за когото е цялото евангелие, и без духа да учите за духа, а по-скоро да говорите от противния дух.”
IX
29. Привържениците на Вихинг не издържали при тези думи, запушили ушите си (Деян. 7, 57), както тези, които някога убивали с камъни Стефан (Деян. 7,58), истинския свидетел на словото
79. Така те направили единственото възможно за тях добро дело, понеже не били достойни да слушат тези думи. Започнали да дигат шум и да разбъркват всичко и едва не започнали бой с православните, предоставяйки силата на ръцете си като съюзник на изморения си език. Накрай те забързали и прибягнали към последното си прибежище, към долния Светополк, и почнали да клеветят православните, че корели заговор
80 и щели да се надигнат срещу властта му, ако не се съгласели с княза в учението, понеже противното мислене, е и противодействие. Той повикал последователите на Методий и им казал: „Защо става този разкол между вас и защо всеки ден се карате като врагове помежду си? Нали сте всички братя? Нали сте християни?
81 Защо не се споразумеете помежду си и защо не се стремите към единство?”
30. А те отговорили, използувайки Горазда и Климента като своя уста, понеже те водели разговора: „Княже, би трябвало да ти говорим твърде обширно за това, тъй като опасността
заплашва не най-малките и не най-незначителните за нас неща, а църковния догмат за блажената троица и за душата, което за нас е най-ценно от всичко. Но понеже твоето непознаване на писанията не ти позволява да слушаш много дълги и твърде дълбоки разсъждения, то нашият отговор на твоето питане е прост: ние се разделяме, защото и господ дойде да донесе меч и да раздели по-доброто от по-лошото (Мат. 10, 34— 35), а слушаме, че и Давид мрази мразещите господа и много почита приятелите на бога (Псал. 138, 21, 17). Ние никога не бихме сметнали за християни тези, които не приемат евангелието, защото, докато в него един от троицата, синът божи, е казал: „Духът на истината, който изхожда от отца” (Йоан 15, 26), тези казват, че духът е произлязъл от сина. Ако впрочем това беше наистина така, какво е пречило на господа да каже: „Духът на истината, който изхожда от мене?” Това е едно. А другото е провъзгласил за светия дух вторият вселенски събор на събралите се архиереи от целия свят в Константинопол
82, понеже той за това бил и свикан - да опровергае духобореца Македоний. Съборът съставил символ на вярата не за опровержение на съставения от Никейския събор
83, но, което първият събор пропуснал, понеже споровете за духа тогава още не били повдигнати, това вторият допълнил и дъщерята довършила несвършеното от майката
84. И така да видим според този символ, който, преведен от гръцките книги, и ти, княже, всеки ден произнасяш в църква, дали да се съгласим да вярваме в духа, който изхожда от сина, или в духа, който изхожда от отца
85. Как те се съгласим с тези, които мъдруват против евангелието и учението на отците, което е изложено с помощта на духа, с тези, които викат от земята като лъжливи предсказатели
86 (Исайя 8, 19; 19,3)? „Какво общо има между светлината и тъмнината?” - казва божественият апостол (2 Кор. 6, 14). И така, ако те променят своето мнение и се съгласят с евангелието и с отците, ние ще отидем при тях тичешком като братя, ще се обединим и ще се прегърнем. Но
ако те, отричайки единствения наш наставник Христа, тръгнат по своя ум и останат заблудени в своите помисли (Рим. 1, 21), ние мъчно ще се съгласим да усвоим догмата (учението) за троицата от такива учители”. Това отговорило православното множество, като си послужило с Горазд и Климент като с говорители
87.
Х
31. Князът едвам разбрал малко нещо от казаното, задното бил съвсем тъп, за да може да разбере нещо от божествените работи, а, от друга страна, понеже бил не само твърде грубо и, общо казано, много неразумно възпитан, но и бил помрачил разума си с нечисто удоволствие, както се вече каза
88. Как би могъл наистина да вникне в разсъжденията за троицата човек, който напълно е лишен от светостта на целомъдрието, без което никой не ще види господа (Евр. 12, 14)?
32. Подбуден обаче от еретиците, понеже им бил напълно предаден, той дал на православните такъв отговор: „Аз съзн
авам голямата си необразованост и съм невежа по отношение на догмите. Нали съм и неграмотен
89? Но християнството приемам и ще го приемам. Все пак аз не съм в състояние да разреша с думи тези спорове, които вие подигате, нито мога да различа лъжеучителя от православния. Затова аз ще ви съдя като християнин. Разбира се, и за този догмат ще реша, както обикновено решавам и за другите неща: който се приближи и пръв би се заклел, че вярва правилно и православно, според моето правосъдие той нищо не греши против точността на вярата. Нему и ще предам църквата и в съгласие със справедливостта ще му предам църковното свещенство.”
XI
33. Тогава франките, които били напълно готови за клетвата, без да дочакат края на речта
90 на княза, се заклели и утвърдили своето лъжеучение, като поставили подходящ край на неразумния съд. С помощта на такива съдии ереста се увенчала с победа над православието и получила пълна власт
да мъчи и граби истинските слуги на Христа и пазители на вярата. „Ако някой се открие, казал, че не вярва според изповеданието на франките, той ще им бъде предаден, за да правят с него, каквото искат.”
34. Коя реч може да разкаже последвалите злини, които извършила покварата, като добила власт? Това било наистина като пожар в гора, който се раздухва от вятъра. Франките принуждавали учениците на Методий да се присъединят към лъжливото учение, а те пък защищавали вярата на отците. Първите били готови да извършат всичко, а вторите да понесат всичко. Франките безчовечно изтезавали едни, на други разграбвали домовете, като прибавяли алчност към нечестието си, а трети, и то стари и надминали Давидовата възраст
91, влачели голи през търнаци. Те, достойни за съдбата и бесилото на Юда, продавали на юдеите по-младите свещеници и дякони. Защото както онзи продал Христа, така тези продавали на винаги носещите скръб (Евр. 3,8; Йез. 2,3) евреи
92 слугите Христови или, по-добре, неговите приятели, както той сам ги нарича (Йоан 15, 14—15), а аз бих се осмелил да ги нарека помазаници. Те изобщо не били малко, защото само служителите на олтара били двесте души, както вече казахме
93,
