Search This Blog

Wednesday, July 31, 2019

ОТОМАНСКИ ИЗВОРИ: Во 1830-те години во Отоманската империја немало Бугари

ОТОМАНСКИ ИЗВОРИ: Во 1830-те години во Отоманската империја немало Бугари туку на пописот имало 230.000 Татари



Според пописот во Отоманската империја, во 1830-те години во рамките на ова царство немало Бугари (Voulgaros), туку имало попишано 230.000 Татари (во Европска Турција – Северна Бугарија, Добруџа, Украина, Крим).
Денес на Балканот се проценува дека има околу 6.000 етнички Татари, од кои околу 3.000 се населени во Бугарија, па останува прашањето каде исчезнале тие 97 отсто од Татарите?
Според други извори во овој период целото грчко влијание било исфрлено од Отоманската империја, поради војната со Грција и називот Вулгарос за сите неГрци бил исфрлен и се користеле национални народни имиња на народите на Балканот.
Македонците и Тракијците биле Склавинии уште од 5 век кога се ослободиле од Рим и Византија и како Склавинии го нападнале Солун и Константинопол во 610 – 650 година, пред да дојдат ТатароВулгарите, како сојузници во Мизија и Тракија.

Friday, July 26, 2019

Дувна и им даде здив

Дувна и им даде здив за што свештеничките ША проповедат околу божественоста на ДУ
:))


Происхождение слова
 дуть

Дуть. Общеславянский глагол индоевропейской природы, восходящий к doti (древнеиндийское dhamati — «дует»).
дуть
Древнерусское — дути.
Общеславянское — duti.
Первое упоминание глагола «дуть» в древнерусском языке относится к XI в. Его значение — «производить ртом движение воздуха», а также, говоря о ветре, «веять», «гнать воздушные массы». В родственных языках имеются слова с тем же индоевропейским корнем dheu (раздувать, распылять): литовское duja (мелкий дождик), древнеисландское dyja (качать).
Производныезадувать, подуть, задуть, дунуть, дуться, дутье.
ду́ю, др.-русск. дъму, дути, укр. дму, ду́ти, блр. дму, дуць, ст.-слав. дъмѫ, сербохорв. стар. дме̑м, ду̏ти, на̏дме̑м, на̀дути се, словен. nadmèm, nadóti se, чеш. dmu, douti, польск. dmę, dąć, полаб. dáme «дует». Семьи слов. dъmǫ, dǫti и dunǫ, dunǫti (см. ду́нуть) сблизились между собой. Ближе всего лит. dumiù, dùmti «дуть», dùmplės мн. «кузнечный мех», др.-прусск. dumsle «мочевой пузырь», др.-инд. dhámati «дует», прич. dhamitás, dhmātás, осет. dumun «дуть, курить»; см. Бернекер 1, 244 и сл.; Мейе, MSL 10, 140; 14, 366; RES 6, 172: Мейе-Вайан 164; Перссон, Beitr. 8; Траутман, BSW 63; Apr. Sprd. 324 и сл. Инф. *dǫti представлен в польск. dąć, словен. nadóti se, вопреки Вай- ану (RES 21, 168 и сл.). Но назализация могла сохраниться по аналогии dъmǫ в праслав.
Дуть. Общеслав. индоевроп. характера. Того же корня, что и лит. dumti «дуть», др.-инд. dhamati «дует» и др. Первоначально «надувать, раздувать» (меха, огонь и т. д.), затем — также «веять». См. домнанадменный.


Извор :


https://lexicography.online/etymology/%D0%B4/%D0%B4%D1%83%D1%82%D1%8C

Дух Душа Бог

Еве уште малку етимологија во правец на потвдра за изнесената теза.
Во денешниот руски јазик ,базиран на јазикот на Македонците има вакви толкувања :
дух - душа - Бог (Теос ) , поврзано со значењето на здив ,здивување , ветер ...


Происхождение слова
 дух

Дух. Общеславянское существительное индоевропейской природы, имеющее тот же корень, что глаголы дохнутьдышать.
дух
Древнерусское — духъ (душа, разум, ветер).
Общеславянское — duchъ.
Существительное «дух», пришедшее в древнерусский язык в XI в., многозначно. Оно означает: «разум», «нравственная сторона человека», «истинный смысл», «воздух», «душа» и «сверхъестественное бестелесное существо». Находим соответствие в литовском языке — dvase (дух, душа).
Производныедуховный, духовой, душный, духота, душить.
род. п. ду́ха, укр. дух, род. п. ду́ху, ст.-слав. доухъ πνοή, πνεῦμα, ψυχή (Супр.), болг. дух(ъ́т), сербохорв. ду̯х, род. п. ду̏ха, словен. dȗh, чеш. duch, польск., в.-луж., н.-луж. duch. Другая ступень чередования: до́хну́ть (*dъxnǫti). Родственно лит. daũsos «воздух», с другой ступенью вокализма — лит. dvãsė «дух, душа», dvesiù, dvė̃sti «дохнуть», греч. θεός «бог» (*θεσός), θέειον «сера» (*θεσειον); см. дво́хать, далее гот. dius «зверь», д.-в.-н. tior «животное» (Бернекер 1, 235; Траутман, BSW 65; Педерсен, IF 5, 33; Торп 217; Эндзелин, СБЭ 197; Буазак 339 и сл.), иначе о θεός — Гофман, Gr. Wb. 113.
Дух. Общеслав. индоевроп. характера. Того же корня, с перегласовкой, что и дышать (см.). Суф. производное (суф. -х- < -s-) от той же основы, что и дуть (см.), нем. Tier «животное» (буквально — «дышащее»), лит. daũsos«воздух» и т. д. Первоначально — «дыхание», «воздух».

Friday, July 12, 2019

Теофтилакт Охридски


ТЕОФИЛАКТ БЪЛГАРСКИ

ПРОСТРАННО ЖИТИЕ НА КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ

ЖИВОТ, ДЕЙНОСТ, ИЗПОВЕДАНИЕ И ИЗЛОЖЕНИЕ НА ЕДНА ЧАСТ ОТ ЧУДЕСАТА НА СВЕТИЯ НАШ ОТЕЦ КЛИМЕНТ, БЪЛГАРСКИ ЕПИСКОП1, НАПИСАНО ОТ ПРЕСВЕТИЯ И СЛАВЕН АРХИЕПИСКОП НА ПЪРВА ЮСТИНИАНА И НА ЦЯЛА БЪЛГАРИЯ ГОСПОДИН ТЕОФИЛАКТ, КОЙТО ИМАЛ ЗВАНИЕТО МАГИСТЪР НА ОРАТОРИТЕ В КОНСТАНТИНОПОЛ
I

Увод 

1. Елате, чада2, чуйте ме (Псал. 33,12), елате всич­ки, които се страхувате от бога, и ще ви раз­кажа (Псал. 65, 16), за да узнае и другото поколение, синовете, които ще се родят  (Псал. 77,   В), и създаващият се народ да възхвали господа (Псал. 101, 19).
Това е казал Давид3, а ние днес го казваме заедно с него. Наистина трябва навсякъде и пред всички да разказваме за божието величие не само поради това, че няма граница на божията похвала (Псал. 146, 5), както вярваме, за­щото, колкото и много да съобщаваме и да говорим, неказаните неща са много повече, но и поради това, че разгласява­ното величие на божиите чудеса се явява като някакво под­буждане за по-безгрижните, които са заспали за извършване на добри дела.
2. Мнозина смятат, че нашият век е отстъпил в известно отношение на древността4, че миналите времена са блестели с чудеса и са били украсени с живота на мъже, които, ако и

  
  

да са били с тела, са живели почти безтелесно, а на нашето поколение нищо подобно не било дадено от бога, затова тези хора, които лошо и твърде несигурно познават (действител­ността)5, по жалък начин се оказаха негодни за праведен жи­вот, понеже сегашната природа не го била възприемала. Същността на природата е една и съща и не се е променила, и господ си е запазил и в нашите времена твърде много мъже, които, без да превиват коляно (3 Царст. 19, 18) пред никого от хората6, са блестели със светлината на своя живот за слава на небесния ни баща, като са станали светила на света, имащи словото на живота (Фил. 2, 15-16).
3. По същия начин блажени отци и учители са просветили в тези последни времена българската земя, като са блеснали с учението и чудесата си и са се явили силни пред бога с живота и словото си. Аз имам желание да опиша целия им живот, макар това и да надминава силата на моето слово7. Но дори и малко нещо да предложа, все пак аз ще засвидетелствувам с това человеколюбието и благодатта на бога, който е с нас и ще бъде с нас през всичките дни чак до края (Мат. 28, 20), както е обещал, а и ще покажа на всички хора, че не нашата природа се е изменила, но че се е извратило нашето желание.8 

II.

Изнамиране на азбуката 

4. Навярно вие искате да узнаете кои са тези отци? - Методий, който украсил Панонската епархия, като станал ар­хиепископ на Моравия9, и Кирил, който бил велик в езическата философия, а още по-велик в християнската10 и познавал природата на действително съществуващите неща, а още повече единния съществуващ, от когото всичко е получило съществу­ването си от невидимото (Евр. 11,3). Поради чистотата на живота си те приели бога в себе си и поради приемането на страха в сърцето си се стараели да създадат спасителен дух (Исайя 26, 18) и станали силни в учителното слово, което се преподавало на гръцки език11. Силата12 на такава мъдрост привлякла мнозина.

      

5. Понеже славянският или българският народ не разбирал писанията, изложени на гръцки език, светците смятали това за най-голяма загуба и намирали основание за своята  безутешна скръб в това, че светилникът на писанията не се пали в тъмната страна (2 Петр. 1, 19) на българите. Те тъгу­вали, страдали и се отказвали от живота13.
6. И така какво правят? Обърнали се към утешителя14, чийто пръв дар са езиците и помощта на словото (Деян. 2, 2), и измолили от него тази благодат - да изнамерят   азбуката, която съответствува на грубостта15 на българския език, и да могат да преведат божествените писания на езика на народа16. И наистина, като се предали на строг пост и продължителна молитва, на омаломощаване на тялото си и на съкрушаване и смиряване на душата си, те постигнали желаното. Близо е господ, казва Давид, до всички, които го викат в истината (Псал. 114, 18), и докато ти още говориш, той ще   каже: ето аз съм тук (Исайя   58, 9), защото аз съм бог, който се приближава, а не съм бог отдалече (Йерем. 23, 23).
7. И така те получили благодатта на духа като готово утро (Осия 6, 3) и светлина на знание се разляла над праведниците (Псал. 96, 11; Псал. 111, 4), и свърза­ната с тези неща17 радост разпръснала по-първата им скръб. След като получили този желан дар, те изнамерили славянската азбука18, превели боговдъхновените писания от гръцки на български език и се погрижили да предадат божествените знания на по-способните от учениците си. И мнозина пили от този учителен извор, между които избрани и корифеи на гру­пата19 били Горазд, Климент, Наум, Ангеларий и Сава.
   
III

При папата в Рим 

8. Понеже знаели, че Павел е съобщил за своята пропо­вед (Гал. 2, 2) на апостолите, и те се отправили при епископа на Рим20, за да покажат на блажения папа превода си на писанията21. Пътуването им било успешно и те ненапразно за­минали22.

    

9. Адриан, който тогава украсявал апостолския престол, щом като чул за тяхното идване, се зарадвал необикновено много23. Поразен отдалеч от гърма на славата на светците, той пожелал да види и блясъка на тяхната благодат, чувствувайки към божествените мъже това, което чувствувал Мойсей към бога, когато поискал да му се покаже желаното лице (на бога) и да го види ясно24 (Изход 33, 23, 13). Повече не можал да чака, но, като взел със себе си всичките свеще­ници и намиращите се там архиереи, излязъл да посрещне светците, като, според обичая, пред него бил носен знакът на кръста, и изразявал чрез сиянието на свещниците блясъка на радостта си, а може да се каже, и сиянието на идващите гости, които, прославени от прославяния сред светците господ (2. Сол. 1,10; Псал. 88, 7: Сир. 38,0], били удостоени да извършат много чудеса по време на своето вли­зане25. Когато било показано и тяхното дело на папата и той видял, че преводът на писанията на тоя език26 е рожба на духовна благодат на истинска апостолско душа, той не знаел какво да прави от радост: почнал да облажава мъжете, да ги нарича с различни имена - отци, любими деца, своя ра­дост, венец на вярата, корона на славата и красотата (Прем. Сол. 5, 17) на църквата. След това какво направил? Като взел преведените книги, той ги занесъл на божествения жертвеник, посветил ги на бога като някакъв дар и показал, че бог се радва на такива жертви, плод на сло­вото (Евр. 13, 15 - б)27, и приема такива плодоприношения като благоуханен мирис (Ефес. 5,2; Филип. 4,18). Защото какво е по-приятно за словото-бог от словото28, което осво­бождава словесните от безсловесие, ако подобното се радва на подобно (Сирах 13, 15; 37,4)? Той провъзгласил в църк­вата мъжете за равноапостоли, понеже се заели с подвиг, който е равен на подвига на Павел (2. Тим. 4,7), и се стараели да принесат на бога съвършено и свято приношение от народи (Рим. 15, 16).
10. След това тези от придружаващите светите мъже, за които учителите засвидетелствували, че имат достатъчно опит­ност в славянската писменост и са украсени с благочестив живот, папата удостоил едни със свещенически сан, други с дяконски, а някои с иподяконски29. А лично великия Мето­дий30, макар много да се отказвал и да не се съгласявал, па­пата ръкоположил за моравски епископ в Панония31, понеже

  
   
смятал, че не е справедливо да се лишава от сан този, който го е заслужил с делото си, както еднакво е несправедливо, когато някой получава сан, който е напълно далеч от делото, и когато се допуска някой епископ по дела и достойнство да остава скрит сред миряните и бидейки светилник, се по­ставя под леглото на неизвестността (Лука 8, 16). Така римският архиерей почел Методий с епископски сан или по-скоро почел епископството чрез него.
11. А Кирил, който бил истински философ, Великият ар­хиерей (Евр. 4, 14) въвел в святая святих32 (Евр. 9, 3), за да служи там вътре в истинската скиния33 (Евр. 8, 2) и по-духовно и по-божествено да участвува в тайнствата34 и да се приобщи с новата чаша. Защото той като че ли за това бил оставен да пребъде в плът35, за да изнамери азбуката и да преведе писанията, а като послужил по тоя начин на божествената воля, той бил прибран от бога, които го научил на знание (Псал. 93, 10). Щом като обаче предусетил края на живота си, той приел монашеска схима36, която отдавна желаел, но поради скромност не я приемал като нещо велико и над­минаващо неговите сили. Като преживял в това звание десет дни37 и като приел светлина към светлината, той се преселил на небето, където е Христос, и напуснал долината на плача (Псал. 83, 7), жилището на мрака, калното блато (Псал. 39, 3) и земния живот. Той предал духа си на бога на духовете, а тялото му, което било вкусило доброволна смърт преди определената от природата, почетено с песни от боже­ствения папа и целия клир, било погребано в храма на Кли­мент - онзи Климент, който е придружавал Петър, първия от апостолите, и който подчинил елинската мъдрост на Хри­стовата като слугиня на господарката й38. И философът приел философа, великият учител взел при себе си гласа на словото, наставникът на народите поселил при себе си този, който е просветил останалите народи със светлината на знанието39.
12. И бог чрез знамения засвидетелствувал славата, която очаквала Кирил на небето, и по този начин направил видимите неща глашатаи на невидимото40. Душевно болни, щом дохождали при гроба мунамирали изцеление, а благодатта на светия дух станала бич-гонител на много други болести. Защото, щом


като някой се доближавал до гроба му или пък само почвал да призовава името на този богоносен отец, той намирал из­бавление от страданието според вярата си. Затова Кирил бил велик в устата на римляните, а още по-велик в душите им. Така чудесата му били основа на неговата слава, тя пък - причина за твърде голямата му почит, а почитта към светеца - утвърждаване на божията слава.


IV

Методий в Панония 

13. Така смъртта доставила на Кирил чест и от пребожествения папа и от бога41. Методий пък, след като загубил своя сътрудник и спътник, който му бил във всичко истински брат по плът и в господа, предал сърцето си на скръб42, изпитвайки това човешко чувство, сломен от обич към брат си. От друга страна, той се утешавал не по-малко, дори и повече, понеже се надявал, че ще има Кирил за помощник в учителското си дело и че колкото Кирил е по-близо до бога след освобожде­нието си от плътта, толкова той ще притежава по-полезно застъпничество43.
14. А когато настъпило време за Методий да тръгне на път за Панония и трябвало най-сетне да насочи поглед към епископията на тази страна, той прегърнал гроба на брат си, много пъти извикал милото име Кирил, оплакал телесната си самотност, призовал на помощ силата на неговото застъпни­чество44 и тръгнал на път с учениците си. Когато пристигнал в Моравия, той станал истински епископ, като проявил у себе си такива качества, каквито са нарисувани от Павел в образа на епископа (1 Тим. 2, 3-7), и  надминавал всички с учител­ството си45. Защото той не заровил таланта си (Мат. 25, 18) и не продавал 46 благодатта на духовния си дар (Деян, 8, 18; 1 Тим, 3,3;   Тит 1,7), и не направил властта си източник на разкош (Тит 1.9), но правел всички съучастници в доброто, като равномерно разпространявал слънцето на словото (Мат. 4,45) и не преставал да проявява усърдие при раздаването на отмерената евангелска храна (Лука 12, 42). Този, който и преди епископството си така залягал за  учителното слово, и то, без да се подхвърля на опасност за делото, когато вече му било поверено това дело и получил залога и знаел определеното за апостола: „Горко ми, ако не благовествувам” (1 Кор. 9, 16), нима тогава не  е  бил  длъжен  да  се  занимава с учи-

    

телството, да се привърже към него и цял ден да се грижи за божиите слова, които му доставяли сладост повече от мед и медена пита (Псал. 18, 11; 118, 103)?
15. Естествено, че той не само не преставал ежедневно да поучава тогавашния моравски княз Ростислав47 и да възпитава душата му с божествените заповеди, но и възпитавал и на­пътствувал владетеля на цяла Панония. който се казвал Коцел48, за да има49 страх от господа (Псал. 118, 120), и възпиран и въздържан от него като от някаква юзда, да отбягва всякаква злина.

Покръстването на Борис 

Освен това великият Методий тогава непрекъснато дарявал с благодеянията на словото си и българския княз Борис, който живял през времето на византийския император Михаил и ко­гото по-рано бил направил свое духовно чадо и бил привлякъл чрез прекрасния си във всичко език50.
1б. Този Борис изобщо бил и с много здрав ум и бил склонен към доброто. При него и българският народ започнал да се удостоява с божественото кръщение и да се християнизира. Когато тези светци, имам пред вид Кирил и Методий, видели, че има много вярващи и че много деца на бога се раждат чрез вода  и  дух  (Йоан  3,5),  но  че  те напълно са лишени от духовна храна, те изнамерили азбуката, както казвахме51, и превели писанията на български език52, за да имат новородените деца божии достатъчно божествена храна и да достигнат до духовен растеж и до мярката на Христовата възраст (Евр. 4, 16; Кол. 2, 19; Ефес. 4, 13). Така българският народ, от скитското заблуждение, по­знал истинския и най-правия път - Христа (Йоан, 14, 6) - и макар и късно, около единадесетия  или дванадесетия час, влязъл в божия  виноград чрез благодатта на този, който го повикал (Мат 20,6; Гал. 1,15; 2 Тим. 1,10). Повикването53 на този народ станало през 6377 година от сътворението на света54.


V

Религиозни  спорове 

17. И така великият Методий не преставал да дава по­стоянно всякакви съвети на князете, като ту ги напътвал към благочестив живот, ту им предлагал неподправеното учение

    
  
на църквата като някаква царска и истинска монета и неизопачено и непокътнато го запечатвал в душите им. Защото и тогава имало такива хора, които го55 изопачавали и про­меняли определенията, които нашите отци установили в църк­вата на бога, и мнозина вредили на душите си с въвежданото от франките изопачаване, които твърдели, че синът е роден от отца, а духът произлиза от сина56. Противопоставяйки се на тях, светецът ту с думите на господа, ту с изречения на отците опровергавал мненията им и всяко тяхно превъз­насяне, което се надигало срещу божественото знание (2 Кор. 10, 5), и мнозина пленявал за послу­шание на Христа (2 Кор. 10, 5), като ги обръщал от лъж­ливото към истинското и непокварено учение и ги правел достойни от недостойни, и затова бил и се наричал божия уста (Йер. 15, 19). Поради това ежедневно ставало увеличение на верните и словото божие възраствало, което знаем и за учението на апостолите от думите на Лука (Деян. 6, 7), или ако предпочиташ, заедно с мене според онова древно изречение: Домът на Давид напредвал, а домът на Саул западал, като ставал ежедневно по-слаб (2 Царства 3,1).
18. Еретиците57, които били побеждавани от силата на сло­вото и истината, правели това, което само могли, или по-скоро към което се подбуждали от своя баща, който е човекоубиец отначало (Йоан 8, 44) и се хвали със злодейството си, като измъчвали светеца с хиляди злини и из­кушения. Измамвайки с лукавство, те напълно били спечелили за учението си Светополк58, който бил княз на Моравия след Ростислав и бил човек груб и неразбиращ доброто. Как би могъл този, които робувал на плътските удоволствия и се тър­калял в калта на нечистите дела (Притчи 7, 18), да не подчини своя ум по-скоро на тези, които му отваряли всяка врата към плътските наслади, отколкото на Методий, който порицавал59 душегубителната горчивина на всяко удоволствие? Това, което

    
измислил известният Евномий, основател на аномейската ерес60, за да си привлече повече ученици, това замислил и неразум­ният франкски народ, т. е. да прощават всичко на съгрешаващите без труд и без старание, а само срещу съгласие с тях­ното учение, и да им позволяват порочен живот заради успеха на извратеното си учение, както ако някои биха разменяли помежду си единият смет, а другият кал, бидейки достойни за търговия с такива съкровища, при която и стоката е мръсна, и цената е отвратителна.
19. Затова поквареният от тях Светополк, понеже му поз­волявали всичко, твърде малко обръщал внимание на Методиевите думи, а, напротив, дори се отнасял към него като към враг, тъй като „благочестието е срам за греш­ника”, казва Писанието (Сирах 1, 25). При все това великият какво ли приятно не говорел на княза, с какво ли ужасно не го заплашвал? От една страна, доказвал правотата на учението си чрез божествените писания и му заповядал да им се до­вери, понеже те даряват живот и са извори на спасение (Исайя 12, 3),тъй като и сам господ ни учи, че животът се съ­стои в изследване на писанията (Йоан 5, 39), а Исайя ни съветва да черпим вода не от блатото на ересите, но от изворите на спасението (Исайя 12, 3). От друга страна го заплашвал, че ако се присъедини към еретиците, ще погуби себе си и всички, които са под неговата власт, понеже става леснодостъпен за враговете и лекопобедим, тъй като нечестието, макар и за малко време да се разцъфтява, но с течение на времето само по себе си окапва61, за да не усвоят благочестивите порочността. И това, казал, ще се случи с княза след неговата (на Методий) смърт, което и станало спо­ред предсказанията на светеца.
20. И наистина, докато Методий бил жив, нито князът показвал замислите на сърцето си62, но имал василиск63, който се криел и хранел в яйцата на аспида64 (Исайя 59,5), нито пра­восъдието размахвало своя бич, но макар и да държало опъ-

  
   
нат лъка и да острело меч (Псал. 7, 13), то още не било изпратило стрела в сърцето на врага и не било засилило ръката си за удар (Псал. 37, 2; 87, 7). Когато обаче светецът престанал да живее и се развихрила всякаква злина, която вече не скривала своята отвратителност под покривало и маска, но като блудница действувала безсрамно и възбудила гонение срещу православните, тогава и бог не закъснял да накаже княза. Но затова по-после.


VI

Смъртта на Методий 

21. В това време Методий  предсказал   на тогавашния княз собствената си смърт, която предстояла  да   настъпи след три дни65, като направил това  предсказание  в  подкрепа на непре­къснатите си съвети, както аз мисля. Защото, ако изпълнилото се предсказание го представяло като пророк и като такъв, който е получил дарба от духа да предвижда бъдещето, ясно е, че и поддържаното от него учение е духовно и боговдъхновено.
22. След като събрал учениците си, подражавайки на Павел или по-скоро на моя Исус, той почнал да ги утешава и да ги укрепва с прощални думи, като изобразявал пред духовните си деца хубавото наследство, достойно за трудностите, които е понесъл, за да си спечели такова богатство. Навярно искате да узнаете какво е наследството? - Словото божие, което е много по-желано от злато и скъпоценни камъни (Псал. 8, 11), и мъдростта, спечелването на която е по-ценно от златни и сребърни съкро­вища (Прит. З, 14). „Вие знаете, мои мили66, казал той, силата на еретиците в злото и как те, като извращават сло­вото божие (2 Кор. 4, 2), по всякакъв начин се стараят да напоят ближните си с мръсното извращение на Писанието, възприемайки и прилагайки тези два начина на действие: убеждаване и строгост, като прилагат  първото към по-про­стите, а второто към по-страхливите. Аз се надявам и се моля вашите души да се запазят от двете. Вие впрочем не ще се увлечете от убедителност на думи и не ще се пре­лъстите от празна измама (Кол. 2, 4, 8), понеже сте закрепени  върху скалата на апостолското изповедание и

    

учение; изградената църква върху нея (скала) вра­тата на ада няма да победят (Мат. 16, 18), защото верен е обещалият това (Евр. 10, 23) и вие не ще се поколебаете в твърдостта на сърцата си поради някакъв страх, понеже знаете: Не се страхувайте от силните на деня (Псал. 55, 3-4),нито от тези, които убиват тя­лото, но не могат да погубят душата (Мат. 10, 28). Нещо повече - подкрепяйте и другите да пазят залога, който получихме от апостолите и своевременно от отците и който те ще поискат от нас в деня на въздаянието. Ето аз ви пред­сказах и чрез предсказанието си ви направих отговорни за греха. Защото, ако не бях дошъл, казва Христос, и ако не бях им казал, не биха имали грях (Йоан 15, 22). Аз съм невинен за вашата кръв, понеже не се по­боях да ви говоря (Деян. 20, 26—27), но според пророк Йезекил бодърствувах на поста си като страж (Йез. З, 17; 33, 6—5). Гледайте как внимателно трябва да ходите не като немъдри, а като мъдри (Ефес. 5, 15) и с всич­ката си бдителност запазете вашите сърца и сърцата на ва­шите братя, защото вие ще минавате сред примки и ще се движите по върховете на градските укреп­ления (Сир. 9, 18), понеже и след моята смърт ще нахълтат между вас свирепи вълци, които не щадят стадото (Деян 20, 29—30), за да увлекат народа ,след себе си. Силни с вярата си, вие им се противопоставяйте. Павел ви заповядва това чрез мене. Бог и отец, който е над всичко, и роденият безстрастно от него преди вековете син, и светият дух, който произлиза от отца, ще ви научи на всяка истина (Йоан 16, 13) и ще ви представи непорочни за моя похвала в Христовия ден” (Фил. 2, 16).
23. Като казал това и още много други такива неща67, той предал духа си на ангелите, които го бяха придружавали и пазили във всичките му пътища (Псал. 90, 11), за да го отведат, след като блестял в архиерейството 24 години и с голям труд и мъка (2 Кор. П, 27) приготвил спасение не само за себе си, но и за другите. Защото той се грижел

  

не само за себе си, но и за другите, за да се спасят. И нощ и ден живеел само за това, което ползувало и другите. За това свидетелствува и големият брой свещеници, дякони и иподякони, които, 200 на брой, той, умирайки, оставил в областта на своята църква68. Ако са били толкова много само духов­ните лица, нека си представим колко е било голямо числото на миряните. Първо място между тях заемал Горазд, когото нашият разказ още по-рано причисли към най-известните Ме­тодиеви ученици69 и който бил провъзгласен за архиепископ на Моравия от самия светец, когато бил към края на живота си70.


VII 

24. Но твърде дръзката тълпа еретици не търпяла да има Методий и след смъртта му за свой жив противник, но „елате, казали, да извършим насилие над Горазд и да му устроим засада, защото неговият живот не под­хожда на нас и пътищата са му различи и, и той ни изобличава заради греховете ни (Прем. Солом. 2, 6:10 12, 15) и ако му се позволи да живее, Методий би оживял за нас”. И те го лишили от епископската власт, а из­дигнали на престола или по-скоро понижили престола чрез ня­кой си Вихинг71, който бил пиян от чистото вино на ереста72 и бил способен да опива други и който поради това бил предаден от Методий на сатаната на отлъчването заедно с буйствуващата му дружина - о, трудове и подвизи на Ме­тодий и о, троице, която се сливаш със своите лични качест­ва. И колкото престолът бил прославен чрез Методий и пре­възхождал много други престоли, толкова чрез Вихинг паднал в бездната на безславието.


VIII

Нови религиозни спорове 

25. Така противозаконно и без всякакво право той (Вихинг) заграбил епископството, като си присвоил чест (Евр. 5, 4) и извършил г р а б еж (Филип. 2, 6), а повикания от бога (Евр. 5, 4) изгонил с насилието на ръката на греш­ника (Псал. 9, 36). Ереста надигнала глава и почнала да се държи надменно с православното множество Методиеви уче-

    

ници. И като дигнали шум и като въстанали срещу верните, те казали: „Защо вие още твърде благосклонно сте разполо­жени към думите на Методий, които са вмирисани и мъртви, а не се присъединявате към живия архиепископ и не изповяд­вате, че синът е роден от отца и духът произлиза от сина?”
26. А те (Методиевите ученици) отговорили чрез Горазд и Климент73: „Методий е още жив, ние напълно знаем това от господа, който, от една страна, казва, че повярвалият в него и да умре, ще живее (Йоан 11, 25), а, от друга страна, ни учи, че бог се нарича бог на Аврама, Исака и Якова като на живи, а не като на мъртви (Мат. 22, 32). В какво наистина грешим, ако имаме за учител този, който живее в бога, духовно общува и разговаря с нас и ни под­крепва срещу вас? Понеже и сега още сме убедени, че тази ваша нова вяра не се засвидетелствува от някакво писание, нито е била създадена от светите отци, ние се страхуваме, че ще се подхвърлим на проклятие, понеже  апостол Павел ясно казва: Ако някой  ви  благовествува повече от това, което приехте,  да бъде проклет  (Гал. 1, 9). Ние вярваме в духа на сина, понеже е дух на живот и ис­тина, които са и синът (Йоан 14, 6), и също в духа като ум Христов (1 Кор. 5, 16), но ние не сме научили и не ще научим, че той произхожда от сина, и не ще се откажем от вя­рата с и, и не ще станем по-лоши от неверниците (1 Тим. 5, 8). Не! Кълнем се в освещението на благодатта на светия дух. Ние вярваме, че духът произхожда от отца и че бащата на сина е негов виновник и изводител, но че е присъщ и на сина и винаги чрез него се раздава на достойните. Едно е обаче изхождането, а друго е раздаването. Първото изяснява начина на съществуването на духа, защото, както синът е от отца по рождение, така духът е по произхождане от него. Даването не обяснява начина на съществуването, а показва обогатяване и раздаване.
27.  За да обясним учението с един пример, доколкото това е възможно, представи си, че някой цар дава твърде голямо богатство от своите съкровища, а синът му, след като го е

  
  

получил, го владее като собствено и го раздава на тези, които му се харесват. Отецът е царят; богатството, както се казва в сравнението, е духът, който е даден от неизброимите съкро­вища на отца; царският син е синът на отца, на когото при­надлежи духът и чрез когото се раздава. Виждате, че духът, както ние знаем, не изхожда от сина, а се раздава чрез него. Но ако те смущава, че синът е духнал на апостолите и е казал: „Приемете светия дух” (Йоан 20, 22), то ти грубо си изтълкувал евангелските думи74. Той е дал на апостолите един от даровете на духа, който се отнася до опрощава­нето на греховете (Йоан 20, 23), както става ясно от след­ващите думи; и за Исайя е обикновено да нарича духове дей­ствията на духа (Исайя 11,2; 26,18; 29,10 и др.), но тогава (Христос) не е дал на учениците си самия дух. Защото е ясно, че ако тогава им е дал духа, слизането на духа след това на Петдесетница или е било излишно, или пък е било слизане на друг дух, ако не е било излишно. Какъв е наистина този дух ? Както църквата проповядва, един е светият дух. Ако бяха два, то кой от тях не е свет? Ако е свет даденият чрез духането и господ е дал именно него, а не един духовен дар, то е ясно, че слезналият на Петдесетница не е свет. Но тази хула да падне върху вашите глави (Неем. 4,5; Псал. 7,17). При­знавайки две начала — отца за начало на сина, а сина за на­чало на духа, — вие лудувате от нова манихейска лудост75
28. Ние имаме един бог (1 Кор. 8,6) и отецът е един­ственото начало на произхождащите от него: за сина е отец, а за духа е производител, както и едно слънце е начало на лъча, на светлината и на топлината. Светлината и топлината са присъщи на лъча, както духът е присъщ на сина, и свет­лината принадлежи на лъча, както духът на сина, а и двете са от едно начало - слънцето. Както в примера, светлината и топлината се предават чрез лъч на телесния свят, така и светият дух чрез сина се раздава на духовното творение за всичко76. Ако пък и вие като манихеите, които показвали еван-

    

гелие от Тома77, можете да ни покажете друго евангелие, което е въвело такова учение за духа, то докажете, че то е канони­зирано78, и ние ще млъкнем и дори ще ви почитаме като свои благодетели. Но, ако църковният рай се напоява от че­тири източника, които излизат от един извор (Битие 2, 10), то, аз мисля, вие сте признали Матей, Марко, Лука и Йоан. Всеки, който въвежда пето евангелие, е три пъти проклет. Йоан ни представя сина, че говори за духа на ис­тината, който изхожда от отца (Йоан 15, 36). Преста­нете да забивате срещу себе си все повече съпротивляващия се меч; престанете да воювате против сина божи, великия евангелист, от когото, чрез когото и за когото е цялото еван­гелие, и без духа да учите за духа, а по-скоро да говорите от противния дух.”


IX 

29. Привържениците на Вихинг не издържали при тези думи, запушили ушите си (Деян. 7, 57), както тези, които ня­кога убивали с камъни Стефан (Деян. 7,58), истинския  свиде­тел на словото79. Така те направили единственото възможно за тях добро дело, понеже не били достойни да слушат тези думи. Започнали да дигат шум и да разбъркват всичко и едва не започнали бой с православните, предоставяйки силата на ръ­цете си като съюзник на изморения си език. Накрай те забър­зали и прибягнали към последното си прибежище, към долния Светополк, и почнали да клеветят православните, че корели заговор80 и щели да се надигнат срещу властта му, ако не се съгласели с княза в учението, понеже противното мислене, е и противодействие. Той повикал последователите на Методий и им казал: „Защо става този разкол между вас и защо всеки ден се карате като врагове помежду си? Нали сте всички братя? Нали сте християни?81 Защо не се споразумеете по­между си и защо не се стремите към единство?”
30. А те отговорили, използувайки Горазда и Климента като своя уста, понеже те водели разговора: „Княже, би трябвало да ти говорим твърде обширно за това, тъй като опасността

  
  
   
заплашва не най-малките и не най-незначителните за нас неща, а църковния догмат за блажената троица и за душата, което за нас е най-ценно от всичко. Но понеже твоето непознаване на писанията не ти позволява да слушаш много дълги и твърде дълбоки разсъждения, то нашият отговор на твоето питане е прост: ние се разделяме, защото и господ дойде да донесе меч и да раздели по-доброто от по-лошото (Мат. 10, 34— 35), а слушаме, че и Давид мрази мразещите господа и много почита приятелите на бога (Псал. 138, 21, 17). Ние никога не бихме сметнали за християни тези, които не приемат евангелието, защото, докато в него един от троицата, синът божи, е казал: „Духът на истината, който из­хожда от отца” (Йоан 15, 26), тези казват, че духът е произлязъл от сина. Ако впрочем това беше наистина така, какво е пречило на господа да каже: „Духът на истината, който изхожда от мене?” Това е едно. А другото е провъз­гласил за светия дух вторият вселенски събор на събралите се архиереи от целия свят в Константинопол82, понеже той за това бил и свикан - да опровергае духобореца Македоний. Съборът съставил символ на вярата не за опровержение на съставения от Никейския събор83, но, което първият събор пропуснал, понеже споровете за духа тогава още не били по­вдигнати, това вторият допълнил и дъщерята довършила не­свършеното от майката84. И така да видим според този сим­вол, който, преведен от гръцките книги, и ти, княже, всеки ден произнасяш в църква, дали да се съгласим да вярваме в духа, който изхожда от сина, или в духа, който изхожда от отца85. Как те се съгласим с тези, които мъдруват против еванге­лието и учението на отците, което е изложено с помощта на духа, с тези, които викат от земята като лъжливи предска­затели86 (Исайя 8, 19; 19,3)? „Какво общо има между светлината и тъмнината?” - казва божественият апос­тол (2 Кор. 6, 14). И така, ако те променят своето мнение и се съгласят с евангелието и с отците, ние ще отидем при тях тичешком като братя, ще се обединим и ще се прегърнем. Но

  
  

ако те, отричайки единствения наш наставник Христа, тръгнат по своя ум и останат заблудени в своите помисли (Рим. 1, 21), ние мъчно ще се съгласим да усвоим догмата (учението) за троицата от такива учители”. Това отговорило православното множество, като си послужило с Горазд и Кли­мент като с говорители87.


Х 

31. Князът едвам разбрал малко нещо от казаното, задното бил съвсем тъп, за да може да разбере нещо от божествените работи, а, от друга страна, понеже бил не само твърде грубо и, общо казано, много неразумно възпитан, но и бил помрачил разума си с нечисто удоволствие, както се вече каза88. Как би могъл наистина да вникне в разсъжденията за троицата човек, който напълно е лишен от светостта на целомъдрието, без което никой не ще види господа (Евр. 12, 14)?
32. Подбуден обаче от еретиците, понеже им бил напълно предаден, той дал на православните такъв отговор: „Аз съзнавам голямата си необразованост и съм невежа по отношение на догмите. Нали съм и неграмотен89? Но християнството прие­мам и ще го приемам. Все пак аз не съм в състояние да раз­реша с думи тези спорове, които вие подигате, нито мога да различа лъжеучителя от православния. Затова аз ще ви съдя като християнин. Разбира се, и за този догмат ще реша, както обикновено решавам и за другите неща: който се приближи и пръв би се заклел, че вярва правилно и православно, според моето правосъдие той нищо не греши против точността на вярата. Нему и ще предам църквата и в съгласие със справед­ливостта ще му предам църковното свещенство.”


XI 

33. Тогава франките, които били напълно готови за клет­вата, без да дочакат края на речта90 на княза, се заклели и утвърдили своето лъжеучение, като поставили подходящ край на неразумния съд. С помощта на такива съдии ереста се увенчала с победа над православието и получила пълна власт

    
  
да мъчи и граби истинските слуги на Христа и пазители на вярата. „Ако някой се открие, казал, че не вярва според изпо­веданието на франките, той ще им бъде предаден, за да пра­вят с него, каквото искат.”
34. Коя реч може да разкаже последвалите злини, които извършила покварата, като добила власт? Това било наистина като пожар в гора, който се раздухва от вятъра. Франките принуждавали учениците на Методий да се присъединят към лъжливото учение, а те пък защищавали вярата на отците. Първите били готови да извършат всичко, а вторите да поне­сат всичко. Франките безчовечно изтезавали едни, на други разграбвали домовете, като прибавяли алчност към нечестието си, а трети, и то стари и надминали Давидовата възраст91, влачели голи през търнаци. Те, достойни за съдбата и бесилото на Юда, продавали на юдеите по-младите свещеници и дякони. Защото както онзи продал Христа, така тези продавали на винаги носещите скръб (Евр. 3,8; Йез. 2,3) евреи92 слу­гите Христови или, по-добре, неговите приятели, както той сам ги нарича (Йоан 15, 14—15), а аз бих се осмелил да ги нарека помазаници. Те изобщо не били малко, защото само служителите на олтара били двесте души, както вече казахме93,
   


за Веркович на руски


“Разумеется, здесь нельзя оставить без внимания и деятельность боснийского «иллирийца» Стефана И. Верковича, который много лет провел в Македонии и опубликовал в Белграде (1860) македон ские «женские песни», а также знаменитые «веды», взволновавшие русскую и европейскую научную мысль. Особенно значительны его исторические, этнографические, фольклористические и статистичес кие публикации о Македонии в России (1867—1920)'^, как и его широкие связи с наиболее известными славянофильскими, дипло матическими и политическими русскими кругами и отклик на них среди многочисленных сотрудников во всех частях Македонии...’’
http://samzan.ru/106103

Thursday, July 11, 2019

Ферман за создавањето Егзархија

"Български: Ферман на султан Абдул Азис от 28 февруари 1870, с който се обявява учредяванекто на Българската екзархия"


Tuesday, July 2, 2019

THE TRAGEDY AT MACEDONIA - a European scandal 1907


The Tragedy at Macedonia: A EUROPEAN SCANDAL
by The Maitland Weekly Mercury, Sat 28 Sep 1907,  Page 13

One of the most 'pungent bits of journalistic literature during the month (says 'life') is Mr. llarold Spender's description of the state of things in Macedonia, in the London 'Daily Chronicle':

'It is the most amazing thing in the world to-day.' A whole' piece of Europe is relapsing into primitive anarchy. While the Powers are ingeminating peace at the -Hague', a great country, at the other end of their estates, is falling back into utter and horrible barbarism. Over a territory of 44,000 square miles massacre has become a virtue and deeds of nameless ferocity a form of competing' patriotism. Secure in her mate rial comforts, Europe looks on placidly at the murder and torture of innocent peasants.

'The news from Macedonia grows worse every day. Favoured by Turkey, the Greek bands, splendidly financed and organised—often amounting to over S00 men— have bribed and massacred Macedonia into an, acquiescent Hellenism. In two years they have 'Hellenised' 120 villages by methods that have given terrible new meaning to an ancient word. The Macedonians, who have still clung to the Slav interest and faith, have either been killed, imprisoned, or have fled. There are some 300,000 Macedonian refugees in Bulgaria. Greece has won — if to do the work of Turkey can really be a lasting Victory for Greece.

'But now' that Bulgaria has been beaten back by this ' weird and unholy combination,: new forces have entered the field. In March last, the Turks made an arrangement with Servia by -which she should be allowed to send bands into Macedonia. For weeks past Servian bands have been trickling across the , frontier, invading these- wretched, harassed villages of Macedonia, and crying to the villagers 'Call yourselves Servians or — — ' It is like an election into which a third candidate has'- entered,: unasked and unannounced. The disturbance is spreading over the whole Balkan area. It is not merely Greece and Bulgaria.; that are wholly and, Servia that is partly' involved. Roumania is also being drawn in. She has also sent in bands, and is alleged to be about to send more under a compact with Greece.

'In these troubled waters the Sultan is serenely fishing, secure of his prey. What ever' happens, lie stands to gain. 'Tie quarrels of the Infidels open out to him vistas of hope — not merely hope of retaining Macedonia, but possibly of weakening the whole power of Christianity in the Near East.

Russia is paralysed by revolution. Austria has her home troubles, and wishes only that the fruit may remain ripe for her picking when she has leisure. England is far off and he now knows the value of her anathemas. 

Whatever happens plays into the hands of Abdul Hamid. His astute diplomatists pass from capital to capital— from Athens to Belgrade and Belgrade to Rustchuk - stirring up mutual strife and envy, playing upon the nervs of hot-headed, anxious men, offering them prospects that will never be fulfilled. If it all works to his purposes— it all diminishes the Christians in the world. He had to kill, his Armenians himself. Not in his wildest dreams could the Sultan have ever possibly hoped for such an easy vicarious method for the killing of his Macedonians.

'Such is tho fate of one of the fairest provinces of Europe, while the diplomatists stand aside and smile their sinister Bism.arckian smiie. That smile does not always last. You may laugh when your neighbour's house is on fire, even if it be only a hovel ; but what if' the wind rises and the flames spread to vou '? What if v0ufire also part landlord of the property ?

This is not a mere out-of-the-way corner of Europe. It is a country of three and a half millions of people, covering ' 4.4,000 sfiuaro miles. It' impinges on The great Mediterranean highway. It has an ancient and glorious history. It might become, under good rule, one of the fairest gardens of Europe. Tt would have become so by now if England had not .stepped in, in 1878, and by vetoing the Treatv of San Stofano, handed Macedonia , back .-'..to Turkey. We handed Macedonia back ; but we handed her back under conditions of . good government, which have never been carried ^ out.

'At present, it-'is not merely the Eastern States that are being made a mock of by Turkey, it is the Western Powers also. There are actually present in Macedonia, officially accredited by their Governments, but reduced to the position idle spectators by the diplomacy of Turkey, military officers from four great Powers. England, Italy, Austria, and France are idly looking on; through the eyes of their appointed gendarmerie, at the chaos of Macedonia. They are there to show the Mohammedan world how vain; is the strength of the infidel, and how ridiculous his pretensions to authority. The present position, in a. word, lies the danger of public ridicule. We have not stood aside. We have intervened. But we have intervened in such a manner as to make ourselves a laughing stock to the .Eastern world.'




SOURCE:  The Maitland Weekly Mercury, Sat 28 Sep 1907,  Page 13,  The Tragedy at Macedonia


https://history-from-macedonia.blogspot.com/2018/03/the-tragedy-at-macedonia-european.html?fbclid=IwAR3G8akZNApr1DTQn80Yq7i8DnFC7MK4VGBGUOBnCXisiv8qZRDkJWl_kA4

Името Българин

Monday, July 1, 2019

Македонската граматика во 1905 втор дел

ИСТРАЖУВАЊЕ НА ЈАНЕВСКИ И ВЕЛИНОВСКА ОД 2009 (2): Јане работел на тоа, но вистината за македонската граматика од 1905 е во грчките архиви!

/ 26.06.2019
Во овие денови кога дури и Гоце Делчев самите го прогласивме за Бугарин, вреди да се потсетиме на едно наше истражување од 2009 година, со иницијална помош на Горазд Росоклија, за одлуката на ВМРО во 1905 година да се создаде „македонска граматика“ врз основа на говорот во Битола и битолскиот крај. Зошто таква идеја и одлука, ако Македонци немало и ако ВМРО е бугарска организација, а неговите челници – Бугари? Одговорот не треба да ви го кажуваме, нели? Ова е второто продолжение од текстот во кое ви ги изнесуваме сознанијата за тоа на историчарите д-р Михајло Миновски, д-р Ванче Стојчев, д-р Ванчо Георгиев и сега веќе покојниот д-р Блаже Ристевски
Автор: Дарко Јаневски; Мирка Велиновска
Во вчерашниот број објавивме дека на 8 јули 1905 година, два грчки весника, „Емпрос“ и „Скрип“, пренеле вест печатена во виенскиот весник „Неа Имерисиа“, според која, „Македонската организација“ донела одлука за печатење македонска граматика чија основа е битолското говорно наречје. За таа цел биле ангажирани дури седум професори лингвисти. Следен чекор, според објавеното во Виена, а пренесено во Грција, требало да биде протерување на српскиот и бугарскиот јазик од училиштата во Македонија, а сето тоа, според алармот на „Емпрос“ и „Скрип“ водело кон македонска автономија и независност.
За жал, досега не е откриен писмен документ кој би ја потврдил одлуката за која зборуваат грчките весници. Посредно, преку еден текст на д-р Карло Блинд во лондонски Пал Мал Газете, откриен и публикуван кај нас од д-р Ванче Стојчев, а во кој се вели дека „учените од Комитетот на Сандански имаат задача да создадат таква граматика“, дознаваме дека всушност станувало збор за една поширока акција за дефинитивна сепарација на Македонија, во што учествувал и Димитрија Чуповски, кој за таа цел дошол од Русија.
ИМА И ДРУГИ ПРИМЕРИ
Македонските историчари кои во текот на повеќе од еден месец ги консултиравме, се едногласни во тоа дека фактот што досега не е откриен писмен документ што би го потврдил сето ова, не значи и дека не постои. Д-р Михајло Миновски го наведе примерот со архивата на ВМРО која му е предадена на Иван Гарванов и до која македонските историчари се уште не можат да допрат. Истовремено, сите потврдуваат дека таквата евентуална одлука на ВМРО, односно ТМОРО, во тоа не време не е единствениот обид да се постават поцврсти основи македонската национална свест на почетокот на 20-от век што последниве години ни е оспорувано од сите страни. Д-р Ванчо Георгиев вели дека такви примери, кога се зборува за посебноста на народот што живеел во Македонија, има дури и кај тогашниот бугарски кнез Фердинанд. Во врска со ова, д-р Георгиев истакнува:
– Иако моја специјалност е токму тој период од нашата историја, досега не сум сретнал документ во врска со одлуката од 1905 за која зборувате. Но, наведеното не е единствен показател за посебноста на Македонците, има многу такви примери, па тоа може да се најде дури и во едно обраќање на бугарскиот кнез Фердинанд при неговата прва посета на Истанбул. Или би го навел примерот со еден бугарски министер за образование од тоа време, кој приватно сосема бил свесен за посебноста на Македонците, иако во официјалните документи цврсто стои на бугарската позиција за еден народ. Сепак, факт е дека ни недостигаат документи за тоа и тие се алката од синџирот што ни фали.
Д-р Ванче Стојчев пред 16 години го објави написот на д-р Карло Блинд во кој се зборува за намерата на Јане Сандански да создаде граматика на македонски јазик. Тој период се поклопува со времето кога во едно писмо до грчките жители на Мелник, Сандански им порачува на Грците дека не треба да се плашат од припојување кон Бугарија и дека Македонија им припаѓа само на Македонците. За објавеното во Пал Мал Газете, д-р Стојчев ни изјави:
– Станува збор за документ во кој е содржан извештај на Карло Билд. Тој бил задолжен за Турција во тоа време, што ја вклучувало и Македонија. Значи во прашање е извештај во кој се вели дека луѓе од Комитетот на Сандански подготвуваат граматика на македонски јазик со битолскиот дијалект како основа. Тоа го објавив во 1993 година и предизвика големо внимание. За жал, досега нема понатамошно откритие во врска со ова. Секако дека треба да се има предвид времето кога тоа се случувало. Организацијата, вклучувајќи го и Сандански се подготвувале за Рилскиот конгрес кога фактички доаѓа до нејзино распуштање. Претходниот Прилепски конгрес се одржувал така што делегатите се селеле од едно во друго село, за да не бидат откриени. Во меѓувреме, Сандански веќе преживеал два обиди за атентат, и во таква ситуација, веројатно не ни било можно Организацијата како целина да донесе одлука за создавање македонска граматика. Како и да било, писмен документ за тоа не сме откриле, но тука има простор за истражување. Јас моментално работам на една книга за Букурешкиот договор, и има многу работи кои досега не биле истражени. Така е веројатно и во овој случај – потенцира д-р Стојчев.
САМИТЕ СВОЈ НЕПРИЈАТЕЛ
Академикот д-р Блаже Ристовски истакнува дека посебна новост од напишаното во грчките весници е податокот за „седум професори лингвисти“.
– Но, станува збор за идеја што има подлабоки корени. И Борис Сарафов уште во 1902 година во едно интервју зборува за посебност на македонскиот јазик и за тоа дека Македонците не се ни Срби ни Бугари. Или во 1904 година Мишајков во Битола веќе подготвува македонски училишта. Интересно е дека јас уште одамна дојдов до податокот за Србинот Тома Симиќ, кој во 1901/02 година наводно подготвил македонска граматика и дури ја испратил на печатење во Петроград, но таму јас не успеав да ја најдам. Симиќ поради својата работа остро бил нападнат од белградскиот печат, а во 1902 година починал, така што проектот му останал незавршен – вели академикот Ристовски.
Тој додава и дека во 1902 година во Белград, Македонскиот клуб прогласил македонски литературен јазик со фонетски правопис.
– Постои и Македонска национална програма чија цел се македонски јазик, црква и автономија која Дедов и Мишајков ја доставуваат до руската влада. И Хрватите се занимавале со македонското прашање така што во 1903 година Ватрослав Јагиќ пишува статија за тоа. Значи постојат низа примери од овој аспект. Тоа што се случувало во 1905 година во врска со ова, досега не сме успеале да го документираме, а мисијата на Чуповски завршила така што во Велес, војводата Стефан Димитров му ставил пиштол во уста и го принудил да се врати во Русија. Тоа го покажува нашиот проблем – самите си имаме направено многу поголеми зла од другите – вели академикот Ристовски.



https://denesen.mk/istrazuvanje-na-janevski-i-velinovska-od-2009-2-jane-rabotel-na-toa-no-vistinata-za-makedonskata-gramatika-od-1905-e-vo-grchkite-arhivi/